Пробуждане

Събуждаш се посред нощ и нещо в гърдите ти думка. Иска да му отвориш, защото вероятно се задушава. Лежиш по гръб и телефонът ти изписква. Онова в теб трепва, някак по-особено, сякаш за по-малко от миг се стаява. Страх те е. Страх те от вестта, която си получил. Страх те е, защото чувстваш, че си отнел живот, живот, доверчиво положил любовта си в ръцете ти. А ти не си успял да я понесеш. Дотегнало ти е, уплашил си се, предал си се и си ги изтръскал, все едно е полепнало нещо по тях. И нещо наистина лепне. Обръщаш ги. Треперят. И виждаш как кръвта изтича между пръстите ти. С нея и живот. Гърдите ти се свиват още повече и онова дето думка извътре, и то се свива. И сякаш замира отново, този път все едно е пропуснало няколко мига. Вдишваш и те връхлита паника. Що сторих! Господи, що сторих? Познал си безлюбието. Най-страшното от страшните дела человечески. И вече не си на себе си и се мяташ по-диво от затворника в тебе. Сгрешил си. Мисъл просветва за секунда и се решаваш. Поне този път. Обличаш се, скачаш в обувките и се измъкваш едва чуто. Навлизаш в нощта и вдишваш наситения с озон въздух. Скорошната буря се е изместила в душата ти. Пресичаш безстрашно огромното шосе. Поне това се осмеляваш. Не е никак трудно - в средата на третия час почти няма движение. Вмъкваш се в гората. Тъмният и притихнал лес. Мракът поглъща въшността ти, както егото е погълнало същността ти. Крачиш енергично, но бавно, защото не виждаш пътя пред себе си. Но знаеш, че го има, защото си минавал по него по светло. Много пъти. И все пак не стъпваш така уверено. Оглеждаш се, ослушваш се. И ходиш. Не било толкова тудно да направиш нещо смело и необичайно. Излизаш на другия път, там вече се прокрадва малко електрическа светлина. Взираш се напред, да не би да има някакво препятствие в далечината, а не се сещаш, че са по важни онези току пред тебе. Вървиш. Нататък. Защото имаш цел и знаеш, че ще стигнеш, но не знаеш какво те очаква по пътя. Хряс! Убиец! Закъсняла реакция. Като излишно, необработено движение. Гадинката, как да я видиш в тази тъмница, като си се разбързал, че инак ще се пръснеш. Молиш Твореца да те води така, че да не нараняваш никое живо същество или поне, колкото е възможно по-малко. Излизаш от гората, пресичаш друго шосе. Пусти улици. Навярно само нечисти сили върлуват по това време. Стигаш вратата. Отключено е. Влизаш енергично, защото знаеш, че тук е единственото място, където мошеш да измолиш спасение. От своя Учител. Заставаш до мястото, където почива и се взираш в тъмното небе, в белущукащите точици. Запяваш. Нещо мръдва до левия ти крак. Извръщаш глава към бял котарак. Гледате се малко без да прекъсваш песента. Живинката се претъркулва няколко пъти в умиление. Хубаво й е. Господи, дано и на теб да ти е хубаво. Песента свършва и се появява и писана. Тъмна, със светли петна тук-там. Сборичкват се. Прегръщат се, скубят се и се хапят. Без омраза. После се шмугват сред цветята. Котешка им работа. Котката очевидно знае как да бъде котка. Не знаеш дали винаги е знаела, но се е научила. А знае ли човекът как да бъде човек? С цялото знание, което притежава, с всичко, което е преживял? Знае ли, или се сбърква все повече от толкова знание? Объркан си. Свеждаш глава и заплакваш. Колкото да застане по една сълза на ръба на клепките и да се стаи. Да ти прошепне, че не си дошъл на това свято място, за да внасяш мъка и болка. Припомняш си колко е необятна Вселената и се усмихваш. Започваш да редиш свещени думи. Не онези празнословия, с които уби... И малко по малко ти се струва, че нов живот се влива във вените ти. Долавяш някакво зараждане. Оглеждаш се, мръдна ли нещо отдясно? Въобразяваш си. Не, някой наистина шава отзад на пейките, под бялата череша. Дано не си смутил съня му. Птичи песни не спират да възхваляват живота с радостни трели. Не се ли уморяват тия шарени певци? Явно и те разбират повече от тебе. Бледи облаци минават високо горе. Съзерцателно ти е. Не знаеш кога е започнало да се развиделява отвътре. Не те стяга вече толкова. Не боли. Молиш за прошка, за възможност да изправиш грешката си. Да ти дадат възможност да започнеш да оживотворяваш. Забравил си, че винаги си я имал, но не си се възползвал. Поблагодариш и тръгваш да си излизаш. Котаракът сгушен гледа вратата. Клякаш до него и го гледаш топло. Позволява ти да го погалиш. Изправяш се и тръгваш. В сумрака всеки цвят ти изглежда бял. Погалаваш една китка. Поднасяш росата й към лицето си и вдъхваш неземен аромат, попил по върховете на пръстите ти. Ръцете ти не са кървави вече. Дано не забравиш, че са били. Сядаш за минутка на любимата си пейка. Приисква ти се да се облегнеш на дюлята, свела грижовни ръце над теб. Прегръщаш я и я погалваш. Хубаво ти е, малко тъжно. Преди да илезеш се обръщаш за сбогом и отваряш безшумно. Натискаш дръжката отвън и се вглеждаш в бялото слънце в центъра на вратата. С шест лъчa на едното й крило и шест на другото. Тръгваш. След няколко крачки се сепваш от шума зад себе си. Извръщаш се рязко към два песа, които тичат към теб. За секунда вълна инстиктивен страх преминава през теб, но се успокояваш. Какво толкова. Не те лаят. Дори не тичат към теб. Просто тичат. Едното те подушва и леко свежда глава. Продължаваш напред. Другото те доближава и те оставя да помилваш главата му. Приятел, виж се какъв си хубав. После спират да ти обръщат внимание, занимавайки се със своите си дела. Не искаш да се връщаш в гората. Ще ти се да ходиш по светлото. Вървиш и се чудиш колко народ и живот има в тоя град, а си единствен навън, или поне един от незабележимо малкото. Поуспокоил си се, но ти тежи. Празнотата отсреща. Там, където е имало любов. Поглеждаш ръцете си. Празни. Нещо в теб те е изпълнило и знаеш, че можеш да върнеш живота. Няма да е същият, но можеш да дадеш, жертвайки нещо от себе си. Както земята се жертва, за да нахрани дървото, да му даде най-ценното си. А някой ден, то ще се върне при нея и ще й разказва. Колко по-устойчиво от човека може да бъде едно просто дърво. Толкова ли е просто? Отново пресичаш голямото шосе. Вървиш почти механично. Нещо тъгува в теб, нещо друго почти се радва. Неусетно се връщаш. Някакво куче те залайва. Явно не си му харесал или просто държи те уведоми за съществуването си. Влизаш тихичко. Събуваш се. Сваляш дрехите си и се шмугваш в леглото. Там ти е сигурно. Можеш да се свиеш на топка в утробата му и да се вкопчиш в завивките. Но не го правиш. Гърдите почти не те стягат, думкането почти е престанало. Само нещо те гори в слънчевия сплит. Не, още е рано за зората. Чудиш се, дали може в теб да изгрее една друга зора, която постоянно търсиш. Която ти се струва, че е огрявала. Толкова лесно забравяш. Толкова лесно се поддаваш на всяко чувство, трепващо в теб. Толкова бързаш да го облечеш в думи и да ги изстреляш. Защо го правиш? Искаш да провериш дали любовта е безсмъртна? Ти безсмъртен ли си? Защо убиваш тогава? Оживявай! Търси и ще откриеш къде се е скрила любовта. Знае ли човек, може и да успееш да я възкресиш. Божа работа! Ала от теб зависи.