Чуваш го, защото си открехнал малкото прозорче към света. Магнетичната му сила те издърпва вън от черупката ти и просто минаваш през прозореца. Както червей, дъждовник или охлюв. А е толкова лек и спокоен. Напява ти живот. Призрак крачи по улиците, към гората. Уверено и методично. Иска там. Минава през пелената от сълзи като през копринени завеси. Капки попиват, стичат се, сливат се със сълзи. А на лицето ти сякаш усмивка, в чиито извивки се сбира морски вкус. Здравейте, вълни. Разни хора се крият под дървета, чадъри, спирки. Под откритата сцена цяло множество жужи, весело пищи и гайда. А ти се криеш под дъжд от въпроси и оправдания, но вдишваш с пълни гърди и усещаш истински. Не си съвсем сигурен какво, но знаеш, че е по-голямо и разумно от теб. Не искаш да спираш. Не бързаш за никъде. Намираш се точно където си пожелал, правейки именно каквото си искал. Няма кой да те прегърне, кой да се сгуши в теб, кого да обгърнеш, кой да те целуне, с кого да тичате хванати за ръце. Но теб те има и споделяш с Вселената. И пращаш любов към най-важните си същества. И ти е хубаво, малко тъжно - нали някой плаче. И ти е толкова топло (буквално), макар обувките ти почти да шляпат, якето ти да е подгизнало, косата ти да е на симпатични клечки. Знаеш за къде си тръгнал и накъде отиваш и всичко наоколо ти се струва най-естественото нещо на света. Романтично тъмно е. Забързваш съвсем малко, за да се качиш, дори подаваш ръка на бабата с торбите. Толкова уверен в себе си, че се усмихваш и се чудиш. Да, учуден, че се държиш човешки. Толкова си истински. Растенията дали благославят тази благодат? Навярно пеят химни. Слизаш, не си отиваш вкъщи. Нали натам си се запътил? Ресните на клепачите се докосват. Пляскат с ръце на изпълнението. Кадифено, въпреки височината и скоростта. Отваряш очи. Не ги търкай, не си в оня град. В сърцето на танца си, горе, на въздух, на открито. Послушай, погледай, пък извиси глас, впусни се в танца. Бъди пълен. Изпълнен.
0 отзива:
Публикуване на коментар