Тя

Усмивката й. Господи, усмивката й избави Содом и Гомор. Усмивката й засенчи Вавилонската кула. Усмивката й прослави Мухаммед и помилва Йешуа. Усмивката й накара Буда да повярва и изведе Орфей от Ада. Поети опитваха да я заключат между безброй корици, композитори да я заточат сред безкрайни петолиния, художници да я пленят в безчет рамки. Вграждаха я още в мостове, дворци и църкви. Прекланяха й се благоговейно. Вдъхновяваше ги и изпиваше ума им. Сърцата им размекваше и ги крадеше. И окриляваше ги, и крилете им трошеше в полет, ослепяваше ги, давеше ги в океани сълзи. Пращаха я в космоса и на морските дъна.

Нея.

Тя.

Майка, и дете, сестра, любима, най-добра приятелка, случайно срещната. Всеки ден я виждам тук и там. Винаги до мен, различна всякога. Понякога не забелязвам, или бързам да й кажа и забравям да изслушам. А тя минава мимоходом, следа оставя и изчезва, сякаш нивга не била.

Тази нощ ме посети. Съобразително изпрати ми телепатичен зов, да предупреди, че ще закъснее и да се извини. Не бе идвала отдавна, а като я пуснах, тя стоеше и ме гледаше лъчисто. Макар, че искаше да ми се метне на врата от радост, усети, че съм изтощен и само по-топло ме погледна. Изпрати мисъл-форма Здраве и енергиен лъч Любов. Беше изгладняла, но не каза. Почувствах го и й предложих плод. След като си взе, излъчи толкоз силна Багодарност, че реших, ще грейне цялата. Помислих, че е много късно, за да се прибира - изпреварващо предложих да нощува вкъщи. Тя по-силно засия и ме обля с вълни енергия. Искаше да сподели това и онова, ала тактично ме остави да заспя, наместо по леглото ми да се въргаля, върху мен да лази; и да дърдори до безкрай. На сутринта, събудила се преди мен, нарекла беше къщата с добро, а аз от дъхав билков чай очи отворих. Аха да ми се накриви душата, че ми е шетала в дома, но зърнах всичко подредено, свети, не пипнато дори. Естествено, защото зная свободата, че цени и съкровеното. Преди устата си да съм отворил, тя отговорно рече да си ходи, за да се възстановявам в мир. На тръгване погледна жадно словото, по масата разхвърляно, и още не помислил, дали с нея бих го споделил, тя взе крилете си, сбогува се и отлетя. Никога за дълго не остава. Никога при мен.

Стоях хипнотизиран малко време, да се чудя, да се мая кое било е сън, кое реалност: Това ефирно, досетливо, фино същество или оназ нахална вещица, бълваща какво ли не, която нагло гонеше ме, за да се оженим, след като заспах...

Глава разтърсих и погледнах ясно синьото небе, есенно разсеяно с жълто-кафяви багри. Отправих зов молитвен към Всемира: „Прости греха ми непростим... че измечтах те, въображаемо момиче, мило мое същество. Върни се пак.“